Живял едно време човек, който като му дошло
времето, умрял. Огледал се и много се учудил. Тялото му лежало на
леглото, а у него останала само една душа. Голичка, прозрачна и всичко
се виждало като на длан. Разстроил се човека – без тяло станало някак си
неприятно и неуютно. Всички мисли плавали в душата му като разноцветни
рибки. Всичките му спомени лежали на дъното на душата му – взимай и
разглеждай. Сред тези спомени имало красиви и хубави, такива, които ти е
приятно да разгледаш. Но имало и такива, от които на самия човек да му
стане страшно и противно. Опитал се да изхвърли от душата си лошите
спомени, но не се получило. Тогава той се постарал да сложи отгоре
по-симпатичните спомени. И тръгнал по определената му пътека.
Бог
само погледнал човека и нищо не казал. Човекът решил, че Бог в бързината
не е забелязал другите му спомени, зарадвал се и се отправил в рая, тъй
като Бог не затворил вратите на рая пред него.
Минало време, трудно
може да се каже колко, тъй като там, където попаднал човека, времето
вървяло не както на Земята. И човекът се върнал назад, към Бога.
- Защо се върна? – попитал го Бог. – аз не ти затворих вратите на рая.
- Господи, не ми е добре в твоя рай. – казал човека. – Страхувам се да
направя и крачка – малко е хубавото в моята душа и не може да се
прикрият глупостите, които съм вършил. Страхувам се, че всички виждат
колко съм лош.
- А какво искаш? – попитал Бог, доколкото той е творец на времето и има от него достатъчно, за да отговори на всеки.
- Ти си могъщ и милосърден, – казал човека. – Ти видя каква е душата
ми, но не ме спря, когато се опитвах да скрия греховете си. Съжали ме,
прибери от душата ми всичко лошо.
- Аз очаквах съвсем друга молба, – отговорил Бог. – Но ще направя това, което искаш.
И Бог взел от душата му всичко, от което се срамувал човека. Премахнал
от паметта му предателствата и измените, страхливостта и подлостите,
лъжите и клеветите, алчността и мързела. Но забравил за ненавистта,
човекът забравил и за любовта, забравил за своите падения, забравил и за
своите полети.
Душата стояла пред Бога празна – много по-празна от мига, когато човекът се появил на света.
Но Бог бил милосърден и върнал всичко обратно в душата.
И тогава човекът отново попитал:
- Какво да правя, Господи? Ако доброто и злото в мен са така преплетени, къде да ходя? В ада ли?
- Върни се в рая, – отговорил Творецът, – аз не съм създавал нищо друго освен рая, а ада ти го носиш в себе си.
И човекът се върнал в рая, но минало време и той отново застанал пред Бога.
- Господи! – казал човека. – Не ми е добре в твоя рай. Ти си могъщ и милосърден. Съжали ме и ми прости греховете.
- Аз очаквах съвсем друга молба, – отговорил Бог. – Но ще направя така, както искаш.
И Бог простил всичко, което човекът е извършил.
И човекът се върнал в рая.
Но минало време и той отново се върнал и застанал пред Бога.
- Какво искаш сега? – попитал Бог.
- Господи! – казал човекът. – Не ми е добре в твоя рай. Ти си всемогъщ и
милосърден и ми прости. Но аз сам не мога да си простя. Помогни ми!
- Очаквах такава молба, – отговорил Бог. – Но това е камъкът, който не мога да помръдна….
